В офиса съм.Работя....Гледам в монитора безкрайните цифри и се опитвам да смятам.А така ми се спи....Ароматът на кафето ме приспива,не ме събужда.Та нали вчера ме покани на кафе?!Как да се събудя?Не искам.Явно наистина заспивам.Буквите,цифрите,думите в монитора се превръщат в объркващи редове,цяло.....като в матрица.Просто се нижат,без логика и смисъл.Усещам се странно лека.....Каква е тази хамелеонска илюзия?????.....Цветове....Спектърът на съзнанието ми прелива от багри....Къпя се в светлина.....Политам....Тук съм,а ме няма.Пуша,а вдишвам чист въздух.Поглеждам надолу и виждам себе си-седя си,вперила поглед в монитора.Усещам магнитното поле.Летя на някаде.Страх ме е,а е хубаво.Оствям се на притегателната сила.Не мога ли....не искам ли да се връщам?!......Колко шумна тишина.... ................................... Стоя пред дълга пътека от стълби.Вали.Виждам огромната врата на виското,в края на стълбите.Краката сами тръгват.Вървят,сякаш знаят на къде.Нито една част от мен не се подчинява на мисълта.Забързвам крачка,изкачвам се,вдишвам от ароматния въздух.....Вече тичам,прескачам стълби....На къде?....Защо?.....Сърцето бие в ушите ми,заглушава стъпките ми.А аз тичам и тичам.Дъждът пропива дрехите ми.Не спирам пред вратата.Знам (но как) ,че сама ще се отвори.Тя чака мен и само мен.Дори не усетих кога се отвори.Или може би просто се стопих през нея........Не знам.....Просто стоя. Тишина струи отвсякаде.Тъмно е,а е светло.Страх ме е,а не съм уплашена.Уморена съм от тичането,а енергия изпълва дори пръстите ми.И продължавам просто да стоя.......Дишам ли въобще?Дъхът ми не докосва свещите.Огънят им е стабилен,не помръдва.Зениците се разширяват,а всъщност съм сляпа......Виждам с тялото си. ................................... Стоиш в средата на стаята,облян от светлина.Не се усмихваш,но това не е странно.Протягаш ръка-сякаш по-уморен от мен – и простичко прошепваш „Ела”.И краката отново тръгват сами.И съзнанието се замъглява.Стъпвам върху памучени облаци,дрехите ми изсъхват.....стопяват се.Просто вървя и протягам ръка,да достигна твоята.Какъв стремеж!!!!!!!!!!Докосвам те.Дланта ти изгаря моята.Чакал си ме!Дълго! ................................... Седим в средата на облака.Гледаме се с невиждащи очи.Галя лицето ти,докосвам устните ти,после моите.Горят с еднакви огън и страст.Усещам нежното ти докосване,но не мога да определя мястото му.Изтръпнала съм......Виждам,а няма нищо.Чувам,а е ужасно тихо.Крещя без глас „Вземи ме!”.Моето или твоето съзнание е това?Докосваш шията ми.Придърпваш ме-силен,а така слаб......и впиваш жадни устни в моите.Лудост!!!!Така неземна,а истинска.Дишам тежко.....Дишам ,а не вдишвам.Само крещя „Не спирай”.Аз или ти?!?!?!Времето спира,а може би полита.......Съвсем се обърках,а всъщност всичко ми е ясно.Съзнанието ми се разхвърча на безбройни искри,я ти жадно ги превръщаш в заря.Сякаш това си чакал,сякаш това те забавлява.Дори не разбрах как стана част от мен.Усещам те в себе си-така силен,така слаб......Трепериш....А може би аз.Бавно се понасяме дори над собствения си облак.Бавно,а всъщност бързо.Крещя още по-силно,а гласът ми се размива в нищото.Някак си неусетно забързваме в ритъм луд.А дъждът си вали.Капките падат върху голи тела и изсъхват,сякаш никога не са ги докосвали.Впила съм устни и пръсти в плътта ти-плът на призрак.Искам ръцете ти.....Искам твоите искри....твоят огън.......Да ги превърнем в пожар..... ................................. И всичко гори......Дъждът е от диамантени звуци. .............................. Взрив!...........Този ничий,а всъщност наш свят.....Диапозитвни моменти в главата ми.....Тук съм и ти си тук,а всъщност ни няма.......Не,не ми отнемай мига.Не спирай.....Не отделяй устни.Сподели мига с мен.Сега.....утре......а може би вчера..... ............................... Лежим задъхани в средата на облака.Имам ли сила да те погледана?Искаш ли ти да ме погледнеш?Стъпвам на босите си,отмалели крака-треперещи писъци.Не ме поглеждаш.Потичат сълзи по бузите ми-безводни водопади.Не ме поглеждаш......Прошепваш „Върви”.И краката отново вървят и сълзите още се стичат.Но контролът е твой,чак сега го разбрах.Лентата се връща.Вървя към вратата.Дрехите ми сами обличат треперещото ми тяло.Отново са мокри,този път пропити със сълзи.Излизам и пак не знам как.Вратата вече ме е чакала.Знаела е,че ще се върна,от самото начало.Слизам бавно по стълбите,краката лудо треперят.Поспирам за миг,обръщам се.Няма те!Продължавам да слизам....и плача....и плача......Стъпвам на мократа трева......Странно.....Пак се обръщам.........А ти стоиш тихо,подпрян на врата и сълзи се стичат и мокрят тревата.Искаш,а всъщност не искаш да ме извикаш.Светлината ме поема по обратния път.А ти нищо не казваш............. ............................ Седя пред монитора,а телефоните звънят.От кога ли?

от вашите офиси.

От къде те познавам? Виждала съм тази снимка в друг сайт?

...че ме познаваш....Не и по снимката."Случаен" аватар е .